отзовàвам се, -аш се, несв.; отзовà се, -èш се, мин. св. -àх се, св., непрех. 1. Отговарям на зова на някого с висок глас; обаждам се. От ливадите... се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината... ‒ Ида, и-даа! ‒ отзова се друг от далече. Елин Пелин. Нейко тръгна пак. Но едва направил няколко крачки, отново се спира: хо-хо / ‒ викат някъде далеч, хо-хо! ‒ отзовават се други. Йовков. Звънят звънците, припкат босоногите дечица, там се провикне някой ‒ тук отзове се друг. Смирненски. 2. Прен. Намирам отзвук, отклик. Това стенание се отзовава в душите им болезнено. Вазов. 3. Прен. Проявявам отзивчивост, съчувствие към някого. На топлите и думи сърдечно се отзовава и добродушно споделя с нея майчински чувства и грижи. Влайков. || Идвам на помощ, помагам някому. Хайде,... тичай при управителя. Може да е зле човекът, може да има нужда от помощ, а ние сме негови хора... трябва да се отзовем. А. Гуляшки. 4. Съгласявам се да изпълня нещо или да отида някъде. Тя се отзова на поканата им. 5. Изказвам се върху нещо или за някого. Аз съм се отзовавал, както рядко друг някой, с възхищение ла едни негови произведения. П. П. Славейков.
|